Monthly Archives: февруари 2012

Връх Попов дял

Първенецът на Лозенска планина

Един таен маршрут, подходящ за зимните уикенди

Да се ходи през зимата във високите планини не е шега работа. Трябват ти сериозни обувки (всъщност цялата екипировка трябва да е на ниво), гети, а за най-високите части и котки плюс пикел. Нужно ти е и време, което не може да се купи с пари, а денят е мъниче като статия в Уикипедия и дорде стигнеш Банско, половината ден е минал. Затова зимата е подходящ сезон за атака (прощавай за думата) на някои близки до столицата върхове.

Разбира се, тук не става дума за баналния Черни връх, където е пълно с народ и мрънкащи пенсионери, одумващи всеки, който видимо е на възраст под 50 години. Представяме ти най-високия връх на Лозенска планина – Попов дял. Той се извисява на цели 1190 метра над морето, а иронията тук не е във височината, а в думата „извисява”. Попов дял е от онези по-ниски върхове (в Родопите също има такива), които са насред гората и не предлагат величествена гледка. Освен това той е по-отдалечен от София спрямо панорамните върхове Лалина могила (1188 м; там веднъж едно диво прасе профуча покрай мен като Шумахер, ама това е друга история) и Половрак (1182 м; можеш да срещнеш името му изписано с всякакви грешки, като най-идиотската версия е Полувраг), което окончателно му отрежда ролята на грозното патенце.

Та решихме ние да посетим пренебрегвания планински първенец, ама не през традиционните за планината подходи през Лозен, Кокаляне или Долни Пасарел, а през село Габра. Хващаш магистралата към Пловдив и отбиваш за Нови хан, където в центъра има табела за Габра. Селото е известно най-вече с първата въгледобивна мина в страната. В мина Чукурово (това е и името на селото до 1934-а) се добиват лигнитни въглища още от лето господне 1856-о. Нещо, което в Перник започват да правят едва през 1872 г. Сори, Перник!

Оставяш колата близо до мината, която придава много гангстерски вид на пейзажа и поемаш нагоре към върха по широк коларски път. Ако няма мъгла, ще виждаш от време на време Стара планина и Рила, но и в двата случая пътят е само час и половина. Внимавай да не подминеш върха, защото, както казахме вече, той е насред гората. Има една ръждясала табела за него, но тя ти се пада в гръб. Усилията ти ще бъдат възнаградени не само с добър тонус и чисти дробове, но и с гледката на един доста алтернативен и нискобюджетен параклис, сглобен от (това е доста иронично) зелен военен сандък за амуниции.

След този велик преход можеш да разгледаш село Габра, което със своите 900 метра надморска височина гарантира прохладно лято, но и сурова зима. На мегдана има доста добре ремонтирано и освежено читалище, кметски кабинет с климатик и една червена петолъчка. Не пропускай и къщата със слънчевия часовник. Установихме, че следобед той избързва с 2 часа, ама какво от това. Може пък вечерно време да е точен.

След селото има един приятен язовир и благи хълмчета за леки разходки. Ако е слънчево, ще имаш чувството, че можеш да докоснеш Рила и по-точно връх Мусала. Изглежда съвсем близо.

текст и снимки Васил Богданов

(текстът и част от снимките са публикувани във февруарския брой на списанието на City Center Sofia)

Мина Чукурово

Връх Попов дял

Реклами

Голямото Ш

Щом билбордът е голям, значи и „ш“-то трябва да е голямо.

Часовникарски услуги без езикова прецизност.

Харуки Мураками

Препоръчвам книгата на японския гений Харуки Мураками „Страна на чудесата за непукисти и краят на света“.

Написана е през 1985-а, но звучи сякаш е създадена съвсем наскоро. Ето няколко свежи пасажа от книгата, без те да са непременно важни за сюжета.

…часови пояси и екватор – досадни подробности, породени от възгледа, че Земята е кръгла. Така де, колко пъти екваторът ще играе някаква роля в бита на един обикновен човек?

***

Откъм врата й ме лъхна едва уловим одеколон. С мирис, какъвто усещаш, ако лятна утрин застанеш на нива с пъпеши.

***

– Какво ще кажете? Колекцията си я бива, а? – попита старецът със светнали очи. – Някои събират пощенски марки, други – грамофонни плочи. Аз пък събирам черепи. По земята хора всякакви.

***

Не се страхувах особено от самата смърт. Както е казал Шекспир, умреш ли тази година, няма да ти се налага да умираш догодина.

***

Никога през живота си не бях виждал такова тъничко същество да яде така стръвно. Като човек, приготвил вечерята, бях удовлетворен и не можех да не й го призная – беше се справила с всепоглъщаща красота. Бях възхитен. И може би малко отвратен… Тя, разбира се, се нахвърли върху шоколадовата торта. Загледах невярващо – почти виждах как храната е заседнала чак до гърлото й. Може би точно заради това не получих ерекция. От Олимпиадата в Токио това беше първият път, когато не се показах на висота.

***

Докато тя обсъждаше със сервитьора какви вина имат, аз гледах сливите. Стори ми се, че нещо не се връзва слива да расте в италиански ресторант. Всъщност защо не. Може би в Италия имаха сливи… Сервитьорът се появи отново и с вид на придворен масажист, дошъл да намести изметнатия прешлен на престолонаследника, отвори най-благоговейно виното и ни напълни чашите.

***

Отидох на будката и купих десет пакетчета пуканки. Разпръснах девет по земята – за гълъбите, и седнах на една пейка да изям последното. Върху пуканките се спуснаха толкова много гълъби, че щяха да стигнат и за римейк на Октомврийската революция.

ИК „Колибри” 2010 г.

Превод: Емилия Л. Масларова

410 стр.

16 лв.

%d блогъра харесват това: