Сватбата на Фигаро в Метрополитън

Ричард Еър за „Сватбата на Фигаро“ в Метрополитън опера

Знаменитият театрален и филмов режисьор Ричард Еър („Айрис”, „Записки по един скандал”, „Рогоносецът”) споделя в блога на Метрополитън опера своите впечатления от работата си по новата постановка на „Сватбата на Фигаро“. На 22 септември МЕТ откри сезон 2014/2015 именно с това заглавие, а на 18 октомври, събота, можете да гледате „Сватбата на Фигаро“ директно от Ню Йорк в Cinema City Sofia (Mall of Sofia). Билетите са по 18 лв. (15 за студенти и пенсионери).

превод: Васил Богданов

2 септември 2014

Започнах работа по „Сватбата на Фигаро“ преди около 12 месеца. По-точно казано преди 10 години, когато за пръв път се захванах с оперна режисура. В операта съм сравнително отскоро, защото първите 40 години от кариерата ми бяха най-вече в театъра и от време на време в киното и телевизията. През последните 5 сезона обаче Метрополитън опера се превърна в моя оперен дом.

Репетициите започнаха преди 4 седмици с техническата част. В МЕТ практиката е декорите и осветлението да се настроят преди да започне работата с певците. Когато дойдох тук за първата си постановка („Кармен“), това ми изглеждаше, като да сложиш каруцата пред коня. Впоследствие разбрах, че така се пести много време, а и след това можеш да се концентрираш много по-добре върху репетициите със солистите.

Работата с певците започна седмица по-късно. Тези първи дни навсякъде си приличат. Думите на режисьора се стелят като тамян над актьорите, които, дори да се познават относително добре, са обединени единствено от нервното очакване. Стоиш като чапла, скована от тревожност, и обясняваш идеите си относно продукцията. Говорих за решението ми да пренеса постановката в атмосферата на режисирания от Жан Реноар филм „Правилата на играта“ (който пък е вдъхновен от пиеса на Бомарше – авторът на „Сватбата на Фигаро“), т.е. през 1930-те години. Говорих и за това как тази опера е наситена със секс. Описах и сценографията – голяма и красива испанска къща от XVIII век с мавританско влияние, излъчваща благосъстояние.

Разбира се, оперните репетиции се различават от театралните по това, че певците познават добре своите роли и са ги играли в поне 4-5 постановки по целия свят, докато театралните актьори в повечето случаи започват от нулата.

В театъра режисьорът винаги познава текста по-добре от актьорите, докато в операта е обратното и трябва да работя много усилено, за да съм подготвен поне колкото певците. Леко се изнервям, когато някой от тях ми каже „обикновено на това място правим ето така“, но пък често съм благодарен за някоя идея, взета от рафта на чужда продукция. Получава се нещо като глобален оперен супермаркет.

За три седмици анализирахме значението и смисъла на всяка фраза в либретото, като често водихме бурни дискусии по италианска граматика. След това репетирахме всяка сцена в светлината на това познание. Опитвахме се да ги изиграем правдиво. И забавно. Комедийният спектакъл винаги трябва да бъде достоверен, за да забавлява.

Благодарен съм на диригента Джими Ливайн (музикалният директор на МЕТ Джеймс Ливайн), че концентрира вниманието на певците по един особен начин. Интересното е, че повечето му забележки са относно ролите, а не за музикалната техника – „малко по-топло, малко повече нежност, по-хладнокръвно“ – и винаги текстът е на преден план, а не нотите. За режисьор на оперна постановка е чудесно да чуе такива неща от диригента.

Досега репетирахме на виртуална сцена – с линии от тиксо по пода, които показват къде да се движат актьорите, и с шпертплатови стени. Следващата седмица ще сме на истинския декор. Това е все едно да минеш от Птолемеевата система, при която слънцето се върти около земята, към системата на Коперник. Мисля, че на певците ще им е по-лесно с истинските врати и стени. Притеснението им обаче ще е в друга посока – как ще звучат в необятната зала на Метрополитън опера?

8 септември 2014

Режисирал съм театрални постановки, които по време на първите репетиции се развиват чудесно, но щом се пренесем на сцената, всичко се срива. За щастие, при „Сватбата на Фигаро“ случаят не е такъв. Във вторник певците излязоха на сцената и започнаха да изучават декорите така, както кучетата и котките опознават нова територия – пъхат се навсякъде, душат, проверяват вратите и мебелите. Хареса им. Сценографията на Rob Howell е красиво решение на моите заръки: действието да се пренесе на авансцената – все пак това е музикална комедия, която се играе в много голям салон; да се усеща атмосферата на стара къща, а придвижването между стаите да става лесно – склада, хола, спалнята, градината.

Като че ли най-големия технически проблем, който срещнахме, бе заключването на вратите във второ действие. При завъртането на ключа трябва да се чуе ясно звук от заключване, но в действителност вратите да не се заключат. Това бързо бе разрешено, защото всички работят в сградата на театъра – художници, дърводелци, реквизитори, перукери, шивачи… Едно от най-големите предимства на МЕТ – всички имат голям опит и са под един покрив.

След три дни репетиции с пиано на сцената певците свикнаха с декорите. Изследвахме времената им за влизане/излизане от сцената и пробвахме варианти за измъкването на Керубино през прозореца във второ действие. Isabel Leonard не само пее отлично, но е и доста атлетична, така че каскадата със скока от прозореца се получава много добре.

Хорът се появява в първо и в трето действие, затова репетирахме всички влизания/излизания, за да не става блъсканица при движението на тези 24 човека. По принцип оперните хорове често са критикувани за своята ленивост и неангажираност, но в МЕТ не е така. Хористите не само пеят добре, но и са много интелигентни, добри актьори и ентусиазирани. Какво повече да искам?

В петък добавихме осветлението и костюмите, които са страхотни. Amanda Majeski изглежда като Грета Гарбо, а Marlis Petersen е много впечатляваща със сватбената рокля.

В понеделник предстои да се включи и оркестърът. Ще трябва да направя някои корекции от музикални съображения, за да има баланс. Ето един проблем: за да пренесем действието колкото може по-напред към авансцената, сложихме кутията на суфльора в оркестрината. Джими Ливайн обаче почувства, че това рефлектира на дървените духови, затова я преместихме в ъгъла на сцената, та се наложи да направя някои промени в движението на актьорите.

Изобщо режисьорът трябва да бъде упорит, но и гъвкав за промени. Да е взискателен, но и подкрепящ. И ако това ви звучи като рецепта за перфектен брачен партньор, това е, защото оперните режисьори са тези, които изграждат добрия брак между певеца и ролята, между либретото и сценографията, между спектакъла и публиката.

16 септември

В продължение на два дни Джими Ливайн репетира ария след ария, сцена след сцена, спираше, започваше, променяше баланса между певците, между певец и оркестър.

През седмицата имахме и репетиция, посветена единствено на речитативите. Те трябва да са пълни с енергия, защото иначе остава чувството, че предназначението им е единствено да запълнят времето до следващата ария. Окуражавах певците да бъдат колкото може по-италиански във всичко – гласа, езика на тялото, да бъдат по-гъвкави, жизнени, експресивни.

22 септември

В понеделник имахме още една целодневна репетиция с оркестър. Не спазваме реда на действието, а скачаме от ария на ария. Постоянно тичам по сцената като парамедик, който спасява ранени, за да променям разни детайли, но денят бе много ползотворен.

До генералната репетиция в петък сякаш има цяла вечност. В сряда имаше музикална репетиция само със солистите. За съжаление, успях само да си покажа главата и да кажа едно здрасти, тъй като по това време течеше репетиция на друга моя постановка в МЕТ – „Кармен“. Интересното е, че действието и на двете заглавия се развива в Севиля. Всъщност много опери са свързани със Севиля – „Севилският бръснар“, „Дон Жуан“, „Фиделио“ и „Силата на съдбата“.

Ето я и генералната репетиция в петък. Тя е отворена за избрана част от опероманите, които сядат в задната половина на партера. На предните редове, като в контролна зала за управление на полети, са седнали пред мониторите си осветителите, техническият екип и много други хора. Фотографите от пресата обикалят из целия салон, за да направят снимки от всевъзможни ъгли.

За певците това е първият път, когато изпълняват операта по реда на действието. Публиката сякаш бе завладяна от историята и – о, щастие – те се смееха на комичните моменти. Солистите бяха спокойни и като че ли дори се забавляваха, но не за сметка на акуратността. На обсъждането след края ги поздравих. Казах им “Nothing got thrown out of the window”, а Isabel Leonard отвърна “С изключение на Керубино”. Коментарът на Джими Ливайн към оркестъра беше „Страхотно, but you could be sharper in the first half.”

И така, след повече от година проучване и обмисляне, месеци планиране и няколко седмици репетиции, премиерата е в понеделник. В театралните среди ритуално си разменяме подаръци и пишем картички, в които си пожелаваме успех. Във Франция актьорите си пожелават на добър час, като казват “merde” (лайна). Изразът идва от времената, когато богатите хора са имали карети, и изразява надеждата всички те да дойдат на представлението, т.е. пред театъра да има много конски изпражнения. В операта идиомът за успех е напълно непознат за театралите – певците казват “toi, toi, toi”. Предполага се, че това е пъдене на злите духове чрез звук, който наподобява плюене. Или е съкратена версия на немската дума “teufel” (дявол). Възможно е и двете версии да са верни. Както и да е, “toi toi toi” на всички нас. Истинският късмет е да работиш с правилните хора в правилното време. В този смисъл аз съм истински късметлия, че работя в Метрополитън опера!

Село Орехово

С бебе в родопското село Орехово

Посетих родопското село Орехово за първи път през януари 2005 г. Спахме в къща за гости „Водопада“ и се разходихме до хижа Персенк. Хареса ми и се върнах два месеца по-късно (тридневката около 3 март) за по-сериозен преход в големия сняг: Орехово – хижа Персенк – хижа Чудните мостове – Кабата – Орехово.

Бях в село Орехово и през 2008 г., когато там вече се беше появил семейният хотел „У Нико“. Доброто отношение и чудесната храна ми направиха силно впечатление, затова през 2013-а посетих специално хотела, за да напиша статия за списание „Бакхус“ – къща за гости „Унико“ в село Орехово.

Онзи ден бяхме отново в Орехово, вече с бебе (2 месеца и половина). Това всъщност беше третата планина на бебето след Витоша и Плана, но първо спане извън дома. Всичко мина много добре, чистият въздух и спокойствието си казаха думата, а къщата за гости „У Нико“ определено е най-подходящият хотел в Родопите за почивка с бебе (в статията има повече подробности за бутиковото обслужване).

Снимки от село Орехово

Стари каменни къщи в село Орехово

Село Орехово

Къщи в село Орехово

Село Орехово, Родопите

Кактуси в село Орехово

Кактуси на надморска височина 1000 м

къща в Орехово

„Главната“ улица на Орехово

врата без балкон

Къде е балконът?

дърва в прозореца

Дърва за зимата

котка на улицата

Котка на „главната“

туристически табели в Родопите

С бебе в Родопите

разписание на автобус

Разписанието на автобуса

обява на мегдана

До гробището може, а на стадиона не може

обява в центъра на селото

Мед и орехи

табло с обяви

Моля, не се бутайте!

звънец в паяжини

Тук пощальонът изобщо не звъни

залез над родопски поляни

Малко залез. Това е гледката от хотел „У Нико“

Стара пощенска картичка

Като в разказ на Георги Господинов

Имах работа близо до СУ, та се наложи да мина през прашния и душен център на т.нар. столица. Тъкмо влизах в градинката между парламента и СУ, когато видях на земята тази стара пощенска картичка. Беше с текста нагоре, но после открих, че има отпечатъци от обувки и от двете си страни. Взех картичката и се почувствах като в разказ (роман) на Георги Господинов.

Започнах да чета бавно, не само заради избелялото мастило, но и заради желанието ми да удължа преживяването на нещо, което от пръв поглед е ясно, че ще бъде кратко. Никъде по картичката няма дата. Вероятно никога няма да разберем (като в истински разказ) поне годината  на написването и разполагаме само с някои косвени признаци – прическите и дрехите на моделите, двойното „е“ в текста, единицата с точка отгоре (моите баби и дядовци така я изписваха), както и Made In France (т.е. преди 9.09.1944 г. или малко след това, тъй като на комунистите все пак им е трябвало време, докато забранят всичко западно и двойното „е“).

Прибрах се вкъщи и веднага отворих пощенската кутия. Ако бях в истински разказ, щях да намеря вътре писмо или бележка от пощата, че имам пратка, която трябва да взема (примерно пратка от Горна Оряховица, като за по-драматично пощата вече ще е приключила работния ден и ще трябва да чакам цяла нощ). Уви, в пощенската кутия намерих само някакви рекламни брошури за битова електроника.

Ето я и самата картичка. Първоначално смятах да набера текста, но реших, че така ще ви отнема удоволствието от разчитането и потапянето в…, да речем, трийсетте години на миналия век. Ако някой има „обосновано предположение“ за годината, нека да сподели.

(подобна публикация в блога: Телеграма от 70-те)

Стара пощенска картичка

Романтиката в старите пощенски картички

Стара пощенска картичка

Мери от Горна Оряховица пише до Надя

 

Follow

Get every new post delivered to your Inbox.

%d bloggers like this: